“ […] До XV в. голямо количество от текстовете са се писали без разстояния между отделните думи и без препинателни знаци.
Точката се е появила през 1480 г., запетаята – през 1520 г., а по-късно – точка и запетайка (която всъщност в началото се е използвала и като въпросителен знак).
Следващите знаци, които са се появили, са „въпросителен“ и „удивителен“.
В Граматиката на Мелетий Смотрицки (1619 г.) за първи път се появяват кръглите скоби.
Към края на XVIII в. в употреба влизат и знаци като тире (за първи път го въвежда руският историк и писател Николай Карамзин), кавички и многоточие. […]“.
Това би могло да бъде (и е), едно намигане-встъпление към темата за „недопустимостта“ на писането без препинателни знаци, за безпунктуационното писане. С напомнянето, че в голяма част от старогръцките и латинските текстове до определен момент дори отсъства „отстъп“ между отделните думи, те се пишат слято, залепени една за друга. Защото самият писан текст има други функции – той не е четене-изричане, а напомняне. Текстът в смисловата си цялост не е записан, тя – тази цялост – живее само докато се изговаря. И т.н., и т.н.: една от темите, заедно с „римите“ и „вечните ценности“, които обсъждаме в Школата…
