Поезията, която си задава въпроси, не е „по-малко” поезия, задаващият си етически въпроси поет не е „по-малко поет”.
Можем да подложим на съмнение горното само ако допуснем, че поезията ( „Истинската”) е спонтанност на изговарянето на по един или друг начин дошло до автора – или „извиращо” от „вътрешността” му съдържание. Дори без да се надсмеем чрез посочването към най-често изригващото или изливащо се от всяка вътрешност, това твърдение предполага няколко „скрити” допускания, които или не могат да бъдат доказани, и/или е важно да си дадем сметка за тях:
1. Това твърдение поставя автора, който го споделя, в нетърпимо апологетична и самовъзлюбена позиция – ако той, именно той е избраният да изговаря спонтанно истинската поезия, то значи е върхът на Творението, следвало неотклонно пътя до въплъщението си в именно тази персона. Ако пък той безкритично изговаря тази „норма” (за съществуващата „Истинска поезия”, която бива „дадена” само на избрани, се поставя в позицията на съвременник на тези, които могат да прозрат наличието на такава поезия, на такава норма – отново апологетика. И дори твърдението – има и такова – че „развитието” на Поезията не е от „нисше към висше”, а непрестанен упадък, апологетиката е отново налице: твоят ум се е оказал в състояние именно в този момент, именно твоят, да прозре този „Вселенски закон”… (това отново е и заявка за властова позиция – чрез претенцията за обозримост, видимост на „Истината” чрез про-зрението…)
2. Дори да не се спираме – засега – върху проблемността за наличието на „същност” на Поезията, вечна и неизменна, не бива да се лишаваме от въпроси за „автора”:
Кой е „истинският автор на истинска поезия”? Дали Омир (ако за миг се примирим и приемем припознаването на епоса като неразвита, или висша – което е същото – „форма” на Поезията), ясно посочващ още в самото начало на „Илиада”, че не той е авторът, че не той говори, че той е само изричащият-гласа-на-боговете? Или пък късносредновековните менестрели и трубадури, за които поезията е „целево” занимание, път чрез „възвишеното” към скритото… под няколко ката фусти (а самата им поезия е мислена като инструмент, като средство, което – важно е – може да бъде прередавано и използвано от други)? Или поетът от епохата на романтизма, съучастник в мита за „Възраждането” на истинската поезия, чрез отделянето на духа от тялото и обратното им събиране в едно, въплъщаващо се в тях самите като изговарящи-Духа-на-поезията (и обърнете внимание на метаморфозата – една от многото в последните три хилядолетия – на „Авторството”: от онзи-който-не-мисли-и изговаря-себе-си-като-автор към онзи-който-е-Автор-като-въплъщение-на-Духа… и там някъде, по средата – занаятчията, който използва поезията като „инструмент”… Разбира се това описание на „фигурите” е огрубено, схематично – то просто напомня, че скриваното зад абстрактната „същност” е история. Една сложна история, правеща възможни радикално различни човешки същества, мислещи света по несъизмерим начин, и приписващи на себе си или – в случая – на Поезията, не просто различна, но несъизмерима според живеенето и самоописанията „роля” (впрочем историческият „танц” е поредица от стъпки на отчуждаване или приобщаване към мислене и живеене на заниманието с поезия като „роля”, и още, и още…).
3. Дистанцирането от „самоизговарянето” – спонтанно – на „Поезията”, задаването на въпроси за произхода или посоката, в която води написаното, съвсем не е „излизане” от поезията, не е отхвърляне на нейното лоно. То е смирена позиция. Позиция, даваща възможност на пишещия „дух” (независимо дали ще мислим „кавичките” като указващи точно посочване или отчуждение), възможност за отказ от скритите зад разказите и автоидеологиите, запълващи празноти, апологетика или самооблащение. Възможност за оставане при „разказа” за възможността светът да бъде променен и отговорността на всеки, който дръзва да го прави…
Така че, казва „Редакторът”, 🙂 пишете спонтанно, но преди да го покажете другиму, преди да реализирате потенцията на поезията да завършва хора и светове, направете крачка назад, запитайте се кой говори, защо го говори, кому… и до какво ще доведе това; запитайте се какво искате, от къде идете, накъде вървите, на какво се надявате… Това може да ви направи по-малко поети само в очите на самодоволно живеещите в една утешителна измислица (като идеология, възстановяваща функционирането на счупен, „неработещ” свят или автоидеология, правеща същото). И не забравяйте, че ако хипнотизирате някого да отвори чадъра си на площада в безоблачен ден, а той излезе и го стори – а ще го стори, защото му е заложен автоматизма на внушеното – и го попитате „Защо?”, той мигом ще изговори, спонтанно, наистина на мига, поне едно съвсем „рационално” обяснение, и ще е искрен, и ще е убеден в неговата истинност. И това ще е Истината за него…
Бел.: Текстът е фрагмент от лекция в „Школата – следваща стъпка“ (архив на проекта).
