За вечността и изкуството
Със сигурност всеки от вас може да цитира хиляди твърдения за „дълбоката” взаимовръзка на „вечност” и „изкуство”, за взаимните им „прониквания”… и колко рядко в този списък се е появявал въпросът за това как бива мислена „вечността”. Коя „вечност” изговаря изкуството? Тази на Античността (предизвиквала главоболия на цяла плеяда блестящи умове – „Тук е Родос!..”: забелязвате ли как „спонтанно” се появява „блестящи”… и то за умове от време, в което „Знанието”, особено „истинското” съвсем не е мислено сродно със светлината 🙂 – които са се опитвали да я о-предел-ят, мислена през полиса-свят), тази на Елинизма или сложните отношения на християнската представа за вечност (не една – представата – и също „подложена” на пространни тълкувания), вечност „включваща” в себе си „божественото” или „излъчвана” от него?.. И още, и още… Няма да навлизам сега в интересната динамика и взаимовръзка на о-писанията на вечността със самоописанията на човешкото същество в отделни „етапи” на историята („Тук е Родос!” . забелязвате ли как „етапи” скрито твърди, че историята е движение, което има посока, цел, начална и крайна точка… а колко нова е тази представа…), няма да ви измъчвам със сложните взаимоотношения на „време” и „вечност” (и за пореден път с различните начини, по които времето е живяно и се живее…).
Ще ви покажа нещо. (текстовете – моля – приемете като „информативни”: много от „обясненията”, „посочването” на причините на много места е прекалено „опростено” и „механично”.
И все пак – има ли го и у вас усещането за „шок”? Къде отиде вечната неизменност на „изразителната форма”, нейното „достолепие”, „говорещата вечност”?..
Изкуството (или това, което „подравняваме” в „строя” на изкуството, вписваме в „историята на неговото развитие”), както е видно и от тази „илюстрация”, е в много по-сложни отношения с „вечността” и със сигурност начинът, по който бива четено в момента на неговото създаване, е често напълно непредставимо различен от нашите представи, формирани от еволюционисткия поглед на Модерността (както и от нейната претенция да престави „стрелата на времето” като веднъж изпусната от тетивата и вечно движеща се по една предопределена траектория на линейната „вечност”… впрочем „вечност”, непрекъснато нуждаеща се от самообосноваване назад във времето… една несъзнавано „слаба” вечност).
Впрочем, позоваването на авторитета на Леонардо като една от „причините”, предопределила възприемането на скултурата като монохромност, ако и да не казва друго, със сигурност ни предлага възможност: ако „недостатъкът” на скултурата, според Леонардо, е нейната недостатъчна „изразителност” поради липсата на цвят, то нека да помислим за самия цвят и „изразяването”:
Античната скулптура е „представителство”. Статуята на бога (или „героите”) е негово присъствие в света, негово реално „представителство”. Той е жив, редом с живите смъртни и статуята е негово тяло. Живеещото тяло е цветно. И цветът му не е случаен – всеки цветен детайл говори не за и чрез „красота”, а чрез „ранг”, „място”, статус, изрича „мястото” на това тяло в античния космос. Цветът не е „декоративен”, той не може да бъде отчужден от своя „носител”, защото е част от него. Цветът структурира космоса. Нито времето, нито вечността могат да бъдат безцветни, защото това би означавало „хаос”…
Ще „прескачам”, но ще насоча погледа ви към още нещо: дори във Византия употребата на „императорския пурпур” е било забранено за всички, освен от императора, и то под страх от смъртно наказание…
Какво става с „вечните форми” на изкуството?.. Как и кога се случва наистина така, че цветът бива отчужден от „съдържанието”, появява се претенцията, че има „съдържание”, „същност”, която може да бъде изразявана „независимо” от отсъствието на цвят, кога се появява „монохромната същност”?.. А кога е разцветът на „гравюрата”? И отново – не мислете нищо от това като „технология”, като развитие на „техниките” и „възможностите” за „изразяване” на „художника” (помните ли – улиците дори в античния лагер на римския легионер бяха прави и разделяха пространството на „квадрати”, а после през Средновековието градът „загуби” това „градоустройство”… И не заради „изгубено знание”, а защото човешкото същество по това време вижда и разказва себе си по съвършено различен начин, мисли „устройството” на света и своята роля в него съвършено различно, а съответно градът, в който живее, разказва за това успойство – той няма нужда от прави улици, защото от гледната точка на Бога този град е прозрачен и съвършено устроен: всички пътища водят към храма… Не човешкото око упражнява функцията на „контрол” на „правилността” на устройството на света. И помните ли чие е окото, започнало отново да „изправя” улиците? Да, на занаятчията. И тук отново имаме „късо съединение” на онова, което „натрупвам” в „теоретическите” раздели на нашето пътуване, с това, което се предполага, че ни свързва: опитите да живеем изкуството, но като превърнем неговата история в наша лична история, но история не апологетична, а вдъхновена от огромното съдържание на живените според тяхната собствена мяра светове).
Съдържание, форма, цвят – мислим техните „вечни” взаимоотношения според една твърде „нова” мяра. (и нека следващият „Родос” е в тези скоби: как мислите, кога „метафората” бива „отчуждена” от поетическата „същност”, за да започне да бъде мислена като „средство” или като „част” от същността – понякога определяна като „най-важната” – на поезията… всъщност двете „описания” не казват нещо различно – и двете раз-членяват синкретичното, живяното единство… И кога човекът започва да мисли животът си като нещо чуждо нему, отчуждаемо и от „същността” му?.. Вече знаете отговора, просто трябва да си го спомните…).
И като казах „разчленяване”. Когато чуя тази дума винаги се сещам за „Герника” на Пикасо. В „Homo documentum” Петър Горанов я беше описал точно така – като „яростно разхвърляни чатали и носоглътки”. Но не заради „изразителността” на изказа, а за да разкаже за едно човешко същество, чийто битиен статут вече не се определя от неговата телесно и нейното живо единство – напротив, „картата”, документът, „определимоста” на присъствието му в света: мислен вече именно като „пространство”, а не през „живот”, е единственото, което те прави „различим” от другите, а с това – съществуващ. (и още, и още…)
Но да се върнем на Пикасо. Обикновено неговото „развитие” бива описвано отново в термините на „развитието”: изреждат се „периоди” (забележете: описвани и „назовавани” през цвят), посочват се като „начална” и „крайна точка” на тази „еволюция” произведения, които първите две снимки в албумчето, което прилагам, прекрасно илюстрират. Какво правим тогава със следващите, „разположени” съвсем близо едно до друго във „времето” на неговата биография?.. Ако мислим „изобразителния език” на Пикасо през „развитие” няма да разберем нищо: ще циклим във „форми” и „съдържания”, които да „подредят” всичко в „проследима”, дисциплинирана редичка…
Да мислим Пикасо означава „да го живеем”. Да живеем това човешко същество, което се сблъсква с резултата от вдъхновяващия проект на Модерността, обещала свобода, равенство и братство за всички човешки същества, „по рождение” прекрасни (смяната на разказа за „изначално” грешното, греховно човешко същество, живеещо на пътя на изкуплението на този грях с разказ, в който човекът е по рождение прекрасен, но „деформиран” от „покварата на цивилизацията” съм ви разказвал), същество с постижима чрез науката и изкуството същност – неизменна във времето: „опора” и предел – но породила (Модерността) свят, в който тези „вечни ценности” не само не са „действителност”, но и самото човешко същество преживява себе си като напълно лишено от „основания”, „център”, живее се като лишеност, празнота (свят, който крещи „Личността е празно място за лице”. Да – тук отново е Родос…)… Свят, в който не лицето е разказ, а пространството за лице е разказвачът („виждате” ли го – вгледайте се в „Момичето с мандолината”… вижте го в още толкова работи на Пикасо… И да – точно заради това, че „въпросното” човешко същество опитва да „събере” себе си, да се изрече отново като „едно”, изкуството на Пикасо – и още толкова негови „разновидности” от този „период” „съвместява” толкова противоречиви „разказни”-форми: те са „живи”, те биват живяни от човека, те описват различни „всекидневни светове” – и характерните им „социални маски”, предопределящи и оптиката на погледа, и динамиката и обема на „резонаторната кутия”, придаваща „тембъра” на техния глас – но дотолкова „еманципирани”, „затворили” своите светове върху себе си, че всяка възможност за живян като „пълен” „център” изглежда изчерпана… Отчуждението от „същността” е станало единствената „същност”, която може да бъде изречена… Езикът на изкуството е винаги „социален”, защото социално е „човешкото”. И няма друга вечност и за човека, и за изкуството, освен промяната. Освен разказите за променящия се свят.
А как е възможен Шагал? Кандински? А кога „цветът без форма” отново става разказвач (Рьотко)?.. Просто си помислете, представете си, поживейте с тези изумителни разкази: разкази не за „форми” на изкуството, а за живи човешки същества, изричащи светове (вкусете тези светове според собствената им мяра, чуйте ги чрез техния език… не ги „превеждайте” – живейте на този език)… Преживяването е изумително…
А ако живеем Буковски без превод? Или Маяковски? Ако „разчупванията” в „съдържанието”, отпадането на „темите-табу” или тоталното скъсване с „формата” на „поетическата традиция” (поживейте едновременно с Пушкин и Маяковски) не превеждаме и подреждаме като „търсене на нови изразни средства” или по „степен” на свързаност с „поетическата форма” (и всичката подобна „картография”, родена от Модерността… О, да – „Още Аристотел…”. Да, но това е модерния „превод”), ако просто живеем поезията им по мярата на човешките същества в един съвсем конкретен свят, имащ и своя език, и своя „разказ”…
Накрая отново ще се върна на Пикасо и един разказ за него. Той е от „Ортелий”:
1881
Трябва да преминеш
през синьото и розовото
за да откриеш Африка
да се плъзнеш
по сухите дюни
и напълниш очите си с влага
да я изпиеш
до острите ръбове
на философски бордей
да броиш
разглобяваш
драскаш
по кората на времето
забавяш падането
забравяш свистенето
в един единствен
тон
ликува
дъждът
за дъжда
на дъжда
ликува
в седем стъпки
от едно до осем
осмата –
остра
и една.
Едно.
А сега – и това не е просто „допълнение“: как мислите – в гръцката Античност, Средновековието или Ренесанса („началото“ му, преди да се „превърне“ в Просвещение) фотографията не е „изобретена“ поради липса на знание или?.. Възможно ли е „изобретение“, което не разказва свят на езика, който този свят не разбира?
А какво разказва „днешният“ спор за „истинската принадлежност към истинското изкуство“ на монохромната и цветната „фотографии“? А „аналогово“ или „цветно“?..
„Ние сме разказите“…
