Поезията, която остава, се ражда в усещането за зейнала и безпределна, битийна неприютеност – няма как да я изпълниш, няма как да те побере…
Има поетики, които превръщат предметите в метафори; други – метафорите в предмети.
Дълбокият копнеж на битието се изговаря по различни начини. Понякога е песъчинка в пясъчен часовник, тръгнала нагоре. Друг път е неназовима тъга, огъваща стрелките на часовниците. И в двата случая времето свети в нечий дъх. Понякога прави споделеното видимо и топло, друг път – успява да запали свещичката на елхата… което е едно и също.
Изкуството започва не когато се изговориш докрай, а когато си тръгнеш от своята крайност.
(фрагмент от лекция в „Школата – следваща стъпка“)
