Поезията не е „реторическа фигура”, като каквато я показват множество нейни определения. Не е определен, нормиран начин на работа с езика. Тя е „идеологическа фигура”. Тя е онзи специфичен процес на раждане на „идеология”, правеща възможно продължаването на съществуването на „счупения” свят. Тя е разновидност на онова фино и незабелязвано „слепване” на вече съществуващото, което иска да са възпроизведе, с отсъстващото, което прави бъдещето на съществуването възможно. И отново напомням, че тук не говорим за „големите идеологии”, онези систематизации, които обикновено мислим през тази дума. Говорим за ейдосите, появяващи се сякаш от нищото (които обаче се „оказват” бъдеще), за „идеите”, запълващи всеки празен такт на битието.
Спецификата на поезията като „идеология” е в това, че тя не опитва да се самообосновава, а ражда „обяснението” си чрез промяна и на човека (автор или читател), и на съществуващото. Още по-важното е това, че тя удържа „вече е и не е” в себе си – докато създава нова реалност, пази паметта за „счупеното”, за „прескочилото такт сърце на битието”…
(фрагмент от лекция в проекта и програмата „Школата – следваща стъпка“. Тук – в нашата „поддържаща програма“)
