1. За „Спонтанността и „Истинската поезия”
Поезията, която си задава въпроси, не е „по-малко” поезия, задаващият си етически въпроси поет не е „по-малко поет”.
Можем да подложим на съмнение горното само ако допуснем, че поезията ( „Истинската”) е спонтанност на изговарянето на по един или друг начин дошло до автора – или „извиращо” от „вътрешността” му съдържание. Дори без да се надсмеем чрез посочването към най-често изригващото или изливащо се от всяка вътрешност, това твърдение предполага няколко „скрити” допускания, които или не могат да бъдат доказани, и/или е важно да си дадем сметка за тях:
1. Това твърдение поставя автора, който го споделя, в нетърпимо апологетична и самовъзлюбена позиция – ако той, именно той е избраният да изговаря спонтанно истинската поезия, то значи е върхът на Творението, следвало неотклонно пътя до въплъщението си в именно тази персона. Ако пък той безкритично изговаря тази „норма” (за съществуващата „Истинска поезия”, която бива „дадена” само на избрани, се поставя в позицията на съвременник на тези, които могат да прозрат наличието на такава поезия, на такава норма – отново апологетика. И дори твърдението – има и такова – че „развитието” на Поезията не е от „нисше към висше”, а непрестанен упадък, апологетиката е отново налице: твоят ум се е оказал в състояние именно в този момент, именно твоят, да прозре този „Вселенски закон”… (това отново е и заявка за властова позиция – чрез претенцията за обозримост, видимост на „Истината” чрез про-зрението…)
2. Дори да не се спираме – засега – върху проблемността за наличието на „същност” на Поезията, вечна и неизменна, не бива да се лишаваме от въпроси за „автора”:
Кой е „истинският автор на истинска поезия”? Дали Омир (ако за миг се примирим и приемем припознаването на епоса като неразвита, или висша – което е същото – „форма” на Поезията), ясно посочващ още в самото начало на „Илиада”, че не той е авторът, че не той говори, че той е само изричащият-гласа-на-боговете? Или пък късносредновековните менестрели и трубадури, за които поезията е „целево” занимание, път чрез „възвишеното” към скритото… под няколко ката фусти (а самата им поезия е мислена като инструмент, като средство, което – важно е – може да бъде прередавано и използвано от други)? Или поетът от епохата на романтизма, съучастник в мита за „Възраждането” на истинската поезия, чрез отделянето на духа от тялото и обратното им събиране в едно, въплъщаващо се в тях самите като изговарящи-Духа-на-поезията (и обърнете внимание на метаморфозата – една от многото в последните три хилядолетия – на „Авторството”: от онзи-който-не-мисли-и изговаря-себе-си-като-автор към онзи-който-е-Автор-като-въплъщение-на-Духа… и там някъде, по средата – занаятчията, който използва поезията като „инструмент”… Разбира се това описание на „фигурите” е огрубено, схематично – то просто напомня, че скриваното зад абстрактната „същност” е история. Една сложна история, правеща възможни радикално различни човешки същества, мислещи света по несъизмерим начин, и приписващи на себе си или – в случая – на Поезията, не просто различна, но несъизмерима според живеенето и самоописанията „роля” (впрочем историческият „танц” е поредица от стъпки на отчуждаване или приобщаване към мислене и живеене на заниманието с поезия като „роля”, и още, и още…).
3. Дистанцирането от „самоизговарянето” – спонтанно – на „Поезията”, задаването на въпроси за произхода или посоката, в която води написаното, съвсем не е „излизане” от поезията, не е отхвърляне на нейното лоно. То е смирена позиция. Позиция, даваща възможност на пишещия „дух” (независимо дали ще мислим „кавичките” като указващи точно посочване или отчуждение), възможност за отказ от скритите зад разказите и автоидеологиите, запълващи празноти, апологетика или самооблащение. Възможност за оставане при „разказа” за възможността светът да бъде променен и отговорността на всеки, който дръзва да го прави…
Така че, казва „Редакторът”, 🙂 пишете спонтанно, но преди да го покажете другиму, преди да реализирате потенцията на поезията да завършва хора и светове, направете крачка назад, запитайте се кой говори, защо го говори, кому… и до какво ще доведе това; запитайте се какво искате, от къде идете, накъде вървите, на какво се надявате… Това може да ви направи по-малко поети само в очите на самодоволно живеещите в една утешителна измислица (като идеология, възстановяваща функционирането на счупен, „неработещ” свят или автоидеология, правеща същото). И не забравяйте, че ако хипнотизирате някого да отвори чадъра си на площада в безоблачен ден, а той излезе и го стори – а ще го стори, защото му е заложен автоматизма на внушеното – и го попитате „Защо?”, той мигом ще изговори, спонтанно, наистина на мига, поне едно съвсем „рационално” обяснение, и ще е искрен, и ще е убеден в неговата истинност. И това ще е Истината за него…
Впрочем – защо написахте последното си стихотворение?
2.„Пишете честно”
Предлагам ви няколко думи на Левена Филчева (пълният запис от срещата с нея ще ви предложа по-нататък)
http://mediabg.eu/new/L_Filcheva_fragment.mp3
Оставих „препоръката” на Левена, „отнасяща” се за мен, не за да посоча с пръст към себе си (знам кой съм и не искам никому нищо да доказвам), а защото се надявам да повярвате след тези нейни думи, че и тя би се съгласила със следващото:
Да „пишеш честно” е задължително, но не е достатъчно. Необходимо е да знаеш кой пише, защо пише така, какъв е разказът, изричащ се през него (през теб), от къде иде и накъде върви… Ако това липсва, е твърде вероятно „честното” писане да се превърне в наниз от самоизговарящи се пред-разсъдъци, „баналности”, „клишета”… да остане в „битовото”, без да отвори вратата към битийното… А това не би било поезия. Или ако е – не би било добра поезия.
3.Чуйте: http://mediabg.eu/new/22-07-2017_Stefanson_Gospodinov_ELSH.mp3
4.Ще го изговоря през измислен пример…
„Самотната красивост на залеза
скърца като пясък между зъбите”
Това е примерът. Поредното субстантивиране (красота – красиво – красивост), напълно излишно, и насилващо духа на българския език.
Зная – знаете – че това вече е почти „норма”. Което не го прави по-приемливо.
През деветдесетте години на миналия век въведохме (да – и аз съм един от злосторниците-съучастници) „внедрихме” субстантивирането чрез словотворчество (или словотворчеството чрез субстантивиране) като част от „академичния сленг“, за да „пробием“ езика, да отворим рана в него, да разкъсаме континуитета, навързал говоренето за човешкото в монолог, в който липсва всякакво питане за „невидимото“ – излизахме от 45 години „забрана“, довела до забрава, до заличаване в живия език – от него в мисленето, от мисленето в езика, от живеенето: в двете – на питането за отвъдност, фундаментална като източник на битие (всъщност „битийност“, която често използвам, е рожба на същото… запазвам я и днес, точно за да маркирам съвсем съзнателно, че говоря за нещо „невсекидневно“… Но не бих я „сложил“ в стихотворение…)
Днес това субстантивиране е „cool“, то е напълно изпразнено от от потенциала на бунта, който олицетворяваше. То е отново „показ“, селфи…И няма място в поезията – тя има обратната функция: да свързва, да възстановява връзката между бит и битийност… (точно същото беше и е с „цинизмите“ в поезията… Нахлуха в поезията в началото на 90-те, за да разкъсат онази свързаност, която непрекъснато създаваше образа на човека като „възвишен“, „духовен“ – но и висотата и духовността бяха склерозирали в „извисеността на комунистическия идеал“, и бяха отишли толкова високо – а значи надалеч – че вече хич не се виждаха… Тази рана в тялото на поезията и езика трябваше да възроди усещането за плът-ност на духовното… Днес също е селфизирана, днес вече не изрича нищо – сочи към картинки…)
Затова, моля, не „субстантивирайте”, не словотворете по този начин. Поезията може и трябва да търси границите на езика и да живее в тях. Трябва да ги прекрачва, но не чрез подобно словотворчество – днес то е толкова неразличимо битово в своя автоматизъм, че пречи, затваря хоризонта към поезията като опит да се изрече онова, за което няма думи.
П.П. Помислете как звучи субстантивирането на „същност”. Да – „същностност” (знам, че и това сте срещали). Но какво се случва с опита да се субстантивира, да се посочи към същността на „същност”, когато я превърнем в чудовището „същностност”. И колко абсурдно е да сочиш към първопричина на първопричината (а „същност” от векове бива мислена именно така – като основанието на всяко „явяване”)…
5.Чуйте: http://mediabg.eu/new/Dishev-04-05-2017.mp3
Dixit
[…] „Дайте да си говорим за нещата такива, каквито са” – и се появява поезия, която изрежда факти, факти „тук и сега”, които всъщност нищо не ни казват за нещата, каквито са. Говорят за нещата, каквито са видими и нищо не ни казват за тяхното битие, за техния невидим живот, (да – той се „пише” през видимото, но никога не бива да се забравя, че то е само драска на условен хоризонт… и точно това незабравяне прави възможна поезията); по никакъв начин не ни препращат към нашия невидим живот чрез „нещата”, т.е. – в собствения смисъл на думата не са поезия, ако приемем (дори за миг), че онова, което е поезия (независимо от формата, чрез която се изрича) е препращащото ни към битийното, е онова, което възстановява мярата на битието, нарушена за онзи и в онзи момент, когато той е изправен пред гранични изпитания: когато светът му е счупен, когато светът не може да продължи… и поезията е онова мощно и незаменимо възсъединяване на счупения свят… правенето му отново възможен. […]
[…] Изричането е отговорност. Огромна отговорност. Изреченото прави един свят възможен. Вече споделен, той има шанс за битие. И ако възразявам срещу определени нагласи и „форми” на съвременната поезия – онези, придържащите се към „фактите за нещата, каквито са”, то е дори не от позицията на „отсъждането” дали нещо е поезия, а защото не искам такъв свят… Не искам свят, изграден само от страх, безсилие, кръв и телесни секрети…
[…] защото ми се струва, че днес е особено важно да живеем поезията и книгата като усилие да се върнем в неотчуждения език… да раждаме език, (способен на разказ) свободен от безкритичната автореферентност и завършеност, еднакво самодоволна и лишена от смисъл… и още по-важно: фундаментално несвободна.
И да изговаряме не текстове, а неща. Да не говорим през текстовете, през разказите за нещата, утаили се в нас, а с това и в самите тях, пробуждани от всеки досег с предметностите и света, превръщащи ни в апологети на настоящето, безкритично пеещи химни за неговото съвършенство (защото ако не сме се самопознали, ако не знаем откъде идем, как сме станали възможни как то е станало възможно, каквото е, дори и крясъкът „Отвратително си! Отвратителен си, свят!” е негово възпроизводство, е удържане на неговата неизменност.
[…] Поетът говори не за това, което знае или е живял, а за неговите граници. Поезията е глас от границата на познатото.
6.Предлагам ви мои думи, родени от общуването по време на пленер-семинара на Школата, състоял се на 5-6 август 2017 г. в Благоевград, които разбира се са импровизирани с мисъл за всички вас (и естествено отново ни напомнят, че казаното в този „модул” винаги препраща и към първия и към третия модул на пътуването ни – „Хуманитаристика: метаморфите на човешкото”… напомня не само че всичко, което казвам, има „дълъг разказ”, далечен „хоризонт”, но и – отново – че „всичко е едно” –
а. http://mediabg.eu/new/Dishev-Online-2-1_06-08-17_Bel-Red.mp3
б. http://mediabg.eu/new/Dishev-Online-2-2_06-08-17_Bel-Red.mp3
7.Още думи от споменатото събитие, (надявам се, ако сте преминали и през другите части, ще усетите пулсацията между онова, което влиза в модула ни „Бележки на „Редактора” и практико-теоретичния модул, препратките към вече чутото в модула „Хуманитаристика: метаморфите на човешкото”… Ще „видите” как изборът на Христо Мухтанов –припомням, че в пленер-семинара участваха Антонина Георгиева, Георги Гаврилов, Теодора Тотева и Христо Мухтанов – изборът му на книги, които да донесе, за да четем от тях, ще препрати към нещо, което би „отишло” в „Пътят към книгата” и т.н.)
а. http://mediabg.eu/new/ELSH_2_Dishev-Gavrilov-3.mp3
б. http://mediabg.eu/new/ELSH_3_Dishev-Balev_i_AGHMGGTT_4.mp3
В запис „б.” съм „вплел” две стихотворения на Васил Балев, четени от самия него (те бяха чути точно така – и точно тези – и от участниците в семинара, защото това съм аз, бях до компютър и с телефон, и… го има DICTUM и онова, което за десет години съм съхранил чрез него ).
И това ми позволява сега да ви „дам” линк и към стихотворението на Васил (отново четено от него), което споменавам в записа:
http://mediabg.eu/new/V_Balev_Stayata.mp3
И – сякаш наистина е логично и „пред-речено” – няма как да не се появи линк към мой разговор с Васил Балев ден след премиерата на книгата му „Стихотоворения” (http://www.fakelexpress.com/bg/book/%D1%81%D1%82%D0%B8%D1%85%D0%BE%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%80%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%8F ) през 2014 г. Ако отворите линка и видите корицата, ще разберете и „играта” в един от въпросите, които задавам на Васил в този разговор. [впрочем книгата му бе номинирана през 2015 г. за „Национална награда „Христо Г. Данов” за принос в българската книжовна култура” в раздел „Художествена литература” – традиционно доминиран от прозата – като така, заедно с моя „Тезей”, номиниран в същата година и категория, се превърнаха в третия и четвърти случай за последните десет години, в който книги с поезия са номинирани в тази категория… Да, наградата „отиде” при „проза”, но ще заявя и тук, че „гениалната идея” на Румен Леонидов – като член на журито през тази, 2017 година – лансирана на връчването на наградите, да се „отдели поезията в самостоятелна категория” е… глупост. Поезията няма нужда от „особена” категория, запазена за нея. Тя е литература и трябва да се „мери” според ръста си на литература. Поезията няма нужда от снизхождение и „предпазни мрежи”. Това, от което има нужда е, със сигурност, да се напомня – и – на журитата, че тя променя светове и култури в не по-малка степен от прозата, и трябва да бъде „съдена” с един (общ) аршин, според мярата на това, което е направила във всеки конкретен случай… ] Ето и разговора:
http://mediabg.eu/new/V_Balev_Stihotvoreniya_Book.mp3
И, както сами чухте, казаното няма как да не ни препрати към четвъртия ни „модул” – „Пътят към книгата”.
Но преди това – едно допълнение:
Понеже в записа от пленер-семинара споменавам едно мое стихотворение, ще ви дам линк и към една публикация в „Паблик Рипаблик” от 2008 година (юли 🙂 ). Когато го потърсих в „нета”, попаднах на нея. И тя съдържа три мои „римувани” стихотворения (едно от тях – споменатото, това, което имах предвид в записа: „Стъргало” две години след тази публикация все пак попадна в моя книга, в „RES (или палеонтология на поетическото тяло)”… и това беше неизбежно, доколкото книгата „изследва” историята на поезията през нейните поетики, напомняйки ни, че това, което е „следване” в нейното „развитие”, когато бъде притиснато от мощния „геологичен” натиск на всяко нейно – на поезията – и наше живеене, се превръща в „едно до друго”, в съ-съществуване, в съ-битие, в съ-съществуване…
Но ви „давам” линка не за да „покажа, че мога и друго”, освен това, което познавате, а заради думите преди стихотворенията… Днес бих ги изрекъл инак – и със сигурност бих спеситл едно „заиграване” – но… такива са били и няма как, и не трябва, да ги прекроявам… Впрочем – и по „тогавашната”, и според днешната ми „мяра”, стихотворението „Добърско” не е добро – защото има нужда от „пояснение” – но това е тема, за която сме говорили и към която ще се връщаме… Ето и линка:
http://www.public-republic.com/magazine/2008/07/1762.php
А ето и как ги чувам аз:
http://mediabg.eu/new/Dishev_Tri-rimni.mp3
Надявам се, че вече сте в състояние да чувате това допълнение (и другите, сходни с него), не като „отклонение”, като смешно горделиво „Аз”-ване… защото вярвам, настоявам, че смисълът му е друг… и той може да бъде чут, „видян”, осмислен и преживян…
Dixit
[…] търсех в поезията онова синхронизиране с най-фините битийни основания, което само тя може да даде – не за да се разпозная или изразя, не за да ме приласкае или утеши: да ме създаде.
[…] в поезията има смисъл да се записват само онези текстове, които разкъсват химена на невинното писане – писането за споделяне на самота или радост, наслада или поддържане на тонус, писане на навика или надеждата – за да трансформират битийния хоризонт.
[…] поезията се ражда в усещането за зейнала и безпределна, битийна неприютеност – няма как да я изпълниш, няма как да те побере…
8.[…]
когато слизам
в пещерите на несъзнаваното
предварително се събличам
всеки спомен за нишка
може да те обеси
„Присвоил“ съм си свободата да не мисля езика „като средство“ .
(а с това и свободата да не бъда „по необходимост“ автоапологетичен по най-незабелязвания, но безусловен начин)
Поисках си свободата да живея езика като съдържание.
(да живея като разказан и разказвач, да живея през и в неговата история, която е единствената му „същност“, живяна като моя история, пред-сказание и пред-стояще)
Спомням си обяснението на обичан от мен поет, в качеството му обаче на член на журито, за аргументите, с които обосноваваше неноминирането на „Тиха книга“ за „Иван Николов“ (след двете поредни номинации на другите две книги от трилогията)…
Прескачам изумилото ме „Тази ти книга няма ясната структура на „Маргьорит…“, макар в нея да има повече добри стихотворения“ (донякъде е вярно – тази книга не съдържа „подсказките“ за структура, характерни за „Маргьорит…“ – защото се роди като първа книга от трилогията, макар и „последна във времето“, и нейната структура е да следва разпластяванията на „човешкото“ в неговата история, търпелива архео-логия, която нито за миг не забравя, че цялото „лично“ тук и сега, съдържа синхронно съжителстващи съдържанията, които са се „следвали във времето“), прескачам, макар да се изкуших да кажа нещо и за него, защото важният в момента аргумент беше следващият – „В книгата има стихотворения с архаичен език, който звучи изкуствено и претенциозно. Например:
„не можеш отклони реката
без руслото да се промени
няма да срещнеш два свята
без те отново да се родят…
съвършенството е и камък, и ложе
тишината – не просто липса на звук
Това може да се каже много по-естествено…“
Ами – не може. Изказаното с друг език би било друго. В тази ми книга, и в нея, езикът не е средство, с което се „изразяват“ съдържания („вечни и неизменни“). (И) В нея езикът се променя, защото се взира в собственото си раждане, следва пластиката на „миговете“ от историята, в които родените съдържания се утаяват като език и започват да се въпроизвеждат чрез него (и го възпроизвеждат), превръщайки се в съдържания на „човешкото“. Да, доколкото те всички, родени в различни времена, съжителстват в „човека“ във всеки един момент, бихме могли да „ги изречем другояче“, но с това бихме се отказали от смирението да не мислим себе си, туксегашните, като „венец на творението“…
Именно заради смирението аз настоявам за свободата си да говоря различни езици (и на правото да съм развил в себе си тяхното „знаене“ като способност за „спонтанното“ им живеене), с което да изговарям „нещата“ според собствената им мяра, а не според тази на самозван Демиург…
А ако някой уважи това мое право, тогава не би прочел и следващото стихотворение като „заявка“, че езикът трябва да бъде насилен: ( )
докато
пречупя езика
брадавиците му
докато изброя
да се изговори
да се измълчи
възкръснал
тихо да ме близне
в мрака
Не се вкопчвайте в „своя почерк”, не настоявайте за него, не го „отстоявайте“ и не го „търсете” (макар мнозина да ви съветват точно това), не възпирайте своите разкази, не ги заточвайте в премълчаното, не се отказвайте да запишете „хрумнал” ви текст защото „това не е моя стил”: езикът ви говори, говори ви „предметът” със своя си език – послушайте го, ако искате поезията ви (или текстът, какъвто и да е той „жанрово”) да има битие и да има битието, а не битово-„професионалното” съществуване, за свой хоризонт.
Всекидневното „мислене” различава авторите „по почерка” – историята: по съдържанията.
Не, не ви казвам да пишете „за историята”: моля ви да пишете „за мига”, за разгръщането на промяната в него и вас.
Помните ли „хвалбата” ми, че съм прочел над 190 хиляди стихотворения в последните 11 години? И това не ме е „направило да приличам” на никого. Защото да четеш много поезия не означава „да учиш чужди езици”. Да, може да означава и това: научаването е част от възможността да заживееш и чрез тях, да „удължиш” сетивата си, да разшириш техния „обхват”, да про-видиш през гледни точки, които са ти били недостъпни… Но ако се оставите на усещането за промяна, ако наистина се фиксирате не „върху” езика, а върху „предметите”, върху съдържанията, възпроизвеждани чрез него, „подражанието” не ви грози. Вие – променящите се – никога няма да приличате на другиго.
И написаното от вас ще е история… ще е „историческо”, защото ще изрече една уникалност на многообразието, ще изрече онзи духовен обем, който се създали, сътворили, за себе си и своите разкази…
9.
“Съвременната поезия е проза
както и това стихотворение
Прелиствам една велика антология
на съвременната поезия
и „величавият глас вътре в нас“
звучи у нас най-вече
с гласа на прозата
в типографията на поезията
което не значи, че е прозаичен
което не значи, че няма дълбини
което не значи, че е мъртъв, или че умира,
че не е изящен, че не е красив,
че не е добре написан, че не е забавен
Съвсем жив си е
много добре написана, прекрасно написана
изящна жива проза
проза, която се възправя без патериците
на пунктуацията
проза, чийто синтаксис е толкова ясен,
че може да се изпише върху цялата страница
в отворени форми и отворени пространства
и да си остане все така ясна,
близка до сърцето проза
в типографията на поезията
(поетичния и прозаичния интелект
участват в маскарад, всеки преоблечен в дрехите на другия)
Повечето съвременна поезия е проза, защото
тя крачи по страницата
като старец из градски парк
И когато обхождат нашите прозаични здания
в годината три хиляди и първа
навярно ще се обръщат назад, ще се чудят,
на тази странна епоха,
която e накарала поезията да крачи в прозаични ритми
и e нарекла това поезия
Повечето съвременна поезия е проза, защото
тя няма duende
няма душа, нито тъмна песен,
няма страстен напев
Като съвременната скулптура
тя обожава бетона
Като минималистичното изкуство
тя смалява емоцията
в полза на недоизказана ирония
и намекната мощ –
И колко често днешната поезия
се извисява над средното морско равнище,
над тъмната равнина,
където образовани армии
маршируват денем?
Езра Паунд някога изрази мнението,
че само в епоха на упадък
поезията отделя себе си от музиката
и така свършва светът –
не с песен, а с хленч.
(Лорънс Фърлингети, превод Манол Пейков, 2011)
Това е днешната ми кратка бележка: не забравяйте дуендето, не забравяйте, че поезията е канте хондо.
И не – не чуруликайте познатите напеви – не искайте, дори за миг, песента ви да е лесно разпознавема, припозната и приласкана: дори напевът на морето не повтаря своя ритъм… Просто не забравяйте, че пеенето трябва да е дълбоко. Тогава ще се намери кой да го чуе.
10. „Не сравнявай – живеещият е несравним“ (Осип Манделщам)
Поезията и песента имат общ корен – усещането за дефицит на реалност, за битийна празнота.
Песента обаче се ражда от преживяването на дефицит на повторимост, а поезията – от усещането за дефицит на промяна.
Ненапразно в епоса, а и във всеки „фолклор“, повторенията, структурирането на това, което е достигнало до нас като текст (защото и едното, и другите не са „създавани“ като текстове, не са създавани за четене) е неизменно присъстващо. Това, което може да бъде разчетено като мнемонически фигури (ритмическите ограничения, по-късно – римуването и все по-сложните стъпки на танца им) е именно това, но в основата му, „изворът“ на неговата енергия е опитът светът да бъде изречен като повторим, да му се придаде устойчивост, предвидимо „траене“, да се запълни липсата на „основание“.
Изпяването на жаждата за устойчивост полага в съществуващото хоризонт, който дава на човешкото същество сигурност, позволява му да се живее като трайно.
Поезията има друг предел. Тя е „обърната“ не към това, което вече е било (и с това – към обещанието, че ще бъде, фундирано в миналото, че ще бъде същото), а към бъдещето.
Ненапразно нейното „еманципиране“ от епоса, мита, от „фолклорните“ напеви, се осъществява точно в мига, в който човешкото същество посяга към правомощията на Бога. Нейният „самостоятелен“, собствен път тръгва от заявлението на Ренесансовия човек „Аз ще бъда“ (отговорът му на апофатическото доказателство за Божественото битие – „Аз съм Този, който съм“).
Поезията полага реалност, която е вече различна. Изрича възможното „утре“ като вече „налично“, запазвайки обаче – и това е много важно, затова и се връщам към него във втора „бележка“ – спецификата му на „незавършеност“. Онова, което ще бъде, вече е, но и не е. Спецификата на поетическото е именно в това – превежда човека през една гранична ситуация, превежда го жив, дишащ, мислещ и чувстващ, превежда го като безсмъртен, но не му предлага безчувственост към дъха на смъртта. Вписва в него едно възможно – бъдещо, „друго“ – битие, запазвайки дълбокия тътен, дълбокото „пеене“ на битието като история, като „вече било“.
Поезията е гласът на жаждата за промяна.
Включително и затова не можем да „калкулираме“ нейното „начало“, да посочим „първия поет“. Да, аз посочих като начало на нейното „еманципиране“ Ренесанса и това е вярно, но ако си спомните, когато говорих за метаморфозите на човешкото, за „типологизацията“ на неговите „форми“, самоописания и о-предел-ения, ви обърнах внимание, че човекът от късната Античност, както и от времето на Елинизма (особено „вторият“), изричат като свои много от характеристиките на човекът на Модерността, започнал пътя си през Ренесанса (и това отново е важно припомняне – припомняне за двустранна възможност, разкривана ни от „гледната точка“ през която ви говоря – възможност както да „разчитаме“ скритите от еволюционисткия поглед на Модерността пулсации в човешкото, неговия истински живот в неговата собствена – „там-и-тогава“ – мяра, да ги разчитаме чрез различните „форми“ на изкуство и искусност, но и възможност вслушвайки се в гласа на всяко човешко същество – макар и през „типология“ – живяло някога, да чуем различните „модалности“, различните „регистри“, през които то изразява себе си… да четем и „изкуството“ – със или без „кавички“ – впрочем тази гледна точка ни помага да различаваме и това кога и как да използваме „кавичките“ – да го „четем“ и живеем през неговата уникалност, през собствената му, „там-и-тогава“ мяра… А това значи нещо просто – получаваме шанс за „повече живот“, шанс за „интериоризиране“, за изживяване като наша, „лична“ история на цялата човешка култура).
(В тези бележки използвах „поетическото“ в „кавички“, не само за да го отгранича от няколковековната традиция на питания и отговори за неговата „същност“, но и за да подчертая неговата „произведеност“, функцията му на „вторичност“, битието му на онова „утаено“, което – вече минало – е „предмет“ са рефлексия и аналитично разчленяващо, умъртвяващо „разглеждане“.
Независимо дали ще се върнем при Аристотел, при някой от римските или следренесансови мислители или при „естетиците“ от Новото време, патосът на вглеждането в поезията е подреждащ, „систематизиращ“, е опит тя да се вгради в „описание на света“, в негова „по-обща картина“, да се „рамкира“ и заеме „достойното си място“ в музея на човешкия „опит“…
В нашето разглеждане поезията е акт на раждане на нова реалност. Нейният хоризонт е не „това, което е било (включително и „тя самата“), а това, което „може да бъде“.)
11. „Човекът на Модерността е обречен на всекидневие“ – това е „общо място“ за огромна част от отговорите за човешкото, в които се срещат социологията, философията, по-общо – критическата хуманитаристика, от А. Щютц насам.
И това стряскащо, но вярно твърдение, съдържа много повече от видимото. То идва да каже, че Модерността завърта в свой типичен цикъл всяка една от сферите на човешко присъствие в света, и ги овсекидневява – превръща ги в самоизчерпващи се, взряни само в своите собствени основания и в своето собствено възпроизводство самодействащи форми (пораждащи съответстващите им мисловни форми, нормативи и наративи, подреждащи света и погледа към него)…
Поезията също има своето „всекидневие“, също е овсекидневена. Тя не просто се „професионализира“ (една от типичните форми на овсекидневяване – включването в „разделението на труда“), но и затваря „цикъла“ върху самата себе си, самопосочва се, самоцитира се, губи погледа към света, към битийното, глас на което предполагаме да е родена.
Не бива да губим този хоризонт. Не бива да оставаме при „професионалното“, при „самопосочващото се като поетическо“, защото – отново – то е минало. Защото е бит, а не битийстване.
Ако използваме нейния потенциал да се самотрансцендира, ако я освободим от повторението, тя може да бъде и мощният тласък към разрушаване на част от стените на затвора на „всекидневието“. Към възможността не просто да „видим“ отвъд него, но и да бъдем преведени отвъд неговия хоризонт. Да бъдем нови и далеч по-многомерни човешки същества…
12. Поезията не е „реторическа фигура”, като каквато я показват множество нейни определения. Не е определен, нормиран начин на работа с езика. Тя е „идеологическа фигура”. Тя е онзи специфичен процес на раждане на „идеология”, правеща възможно продължаването на съществуването на „счупения” свят. Тя е разновидност на онова фино и незабелязвано „слепване” на вече съществуващото, което иска да са възпроизведе, с отсъстващото, което прави бъдещето на съществуването възможно. И отново напомням, че тук не говорим за „големите идеологии”, онези систематизации, които обикновено мислим през тази дума. Говорим за ейдосите, появяващи се сякаш от нищото (които обаче се „оказват” бъдеще), за „идеите”, запълващи всеки празен такт на битието.
Спецификата на поезията като „идеология” е в това, че тя не опитва да се самообосновава, а ражда „обяснението” си чрез промяна и на човека (автор или читател), и на съществуващото. Още по-важното е това, че тя удържа „вече е и не е” в себе си – докато създава нова реалност, пази паметта за „счупеното”, за „прескочилото такт сърце на битието”…
13.
1. Ученият (въ-плътената рационалност) стои на ръба на „сега” и черпи ресурс от „така е било”, за да изпълни със собствения си обем всяко възможно „така ще бъде”; да го подреди, структурира, да го конструира като „всяко възможно пространство”, като подреден Универсум, като у-топия, в която мислимото и неподатливото битие ще се слеят, описани и посочени като вътрешни органи на неговия дух… Храни се с време, превръщайки го в История, за да маркира нови територии… Посоченото е явено, всяко възможно явяване е посочване… историята е поредица от из-явяване на фактите, превърнати във въплъщение на координати в мрежата на универсума…
Поетът стои на ръба на „сега”, поглъщайки пространствата на бъдещето: неговото „така ще бъде” черпи ресурса си от превръщането на всяко възможно пространство, запълнено с минало битие, в част от неговото тяло, от неговата история. Той излъчва времето от себе си, поставяйки „тялото” си („странно”-то си тяло, пътувалото си тяло, описалото границите на света тяло) като предел – универсумът вече е описан като утопия в живота на това тяло и може да бъде разширяван само във времето. Историята е чудо, явяване на неочакваното (отклонение, явеното въпреки и вън от всяка мрежа), спонтанно сътворение (което, обаче, черпи енергията си от миналото на изживени про-странства, от житието на пораждащото тяло…)…
„Сега” е „собствено” човешкото измерение. „Сега” е белегът на общуването върху плътта на битието. Двойнствената му природа – произходът му от необходимостта да запълни счупения такт във възпроизводството на социализирания чрез дейност свят, превръщаща го в съвсем „реално”, явено, достатъчно „твърдо” и устойчиво, за да издържи натиска на „природното”, на „материята”, и смъртта му в момента на раждането му (разтварянето му в продължилата дейност) само „доколкото вече е друго” (а енергията от неговата анихилация е източникът, захранващ всяка възможна промяна) – го прави уникалното и единствено „вместилище” на човешкото и източникът на всяко негово възможно време… Така самото „човешко” се оказва самоописание на кризата и нейното разрешаване…
2. Опитът е „вече изживяното”. „Научният опит” подрежда пространството на бъдещето като „вече било”, като „вечност”.
Поетът запазва крехкостта на „сега”, превръщайки го във вечност, превръщайки във вечност човешкото – eдна „вечност”, съхраняваща цялата възможна красота на уязвимостта и цялата мощ на промяната. Вечност не във и на времето, не на траещото постоянство, а на сътворението.
14.Как мислите – защо Цочо Бояджиев, великолепен философ и историк на философията, не философства в своята прекрасна поезия?
1. Не използвайте в поезията си философски понятия и теми, не ги превръщайте във философеми – никога видимо.
В 99,99% от случаите, в които някой го прави, наистина знаещите виждат безкрайно ясно, че някой говори за нещо, което не разбира, което не познава, не знае. Дори и да знаете, да сте вложили десетилетия в образоване и мислене – не го правете:
„Поетът говори не за това, което знае или вече е, а за неговите граници. Поезията е глас от границата на познатото”.
2. И – моля ви – не „осъщностявайте”. Не разхвърляйте (не че някой от вас го прави) с неистовия възторг на неофити „главни букви” за начало на думите, с надеждата, че ще уловите и зафиксирате на хартията особената важност, битийност, значимост на вашия прочит (за насилственото смислотворене чрез насилствено „субстантивиране“ вече говорихме). Главната буква е за друго. Подчертаването на значимост чрез „рисуване” на високото е битов прочит, а не битиен.
3. И избягвайте „посочванията” – опитвайте се да минимизирате употребата на „важни”, „поетически” думички като „любов”, „луна”, „живот”, „самота” и още, и още (да, там е и „смисъл”, да не говорим за лебеди, пеперуди, миди, изгреви, полети и т.н.). Не, не казвам да не ги употребявате – казвам да не разчитате, че те правят видими вашите светове (правят видими обикновено само вашите и общите навици), не разчитайте, че ако в текста присъства думата „любов”, то и самата любов е там. Още по-малко – вашата.
4. Не сочете с пръст към мислите, състоянията, преживяванията – напишете текста така, че те да живеят във и чрез него, напишете го така, че читателят да може да преживее, почувства, вкуси, чуе, премисли именно вашето живеене, неговата уникалност (и евентуално да ги избере за свои)…
П.П. Веднъж казаха на Цочо Бояджиев „Вашата фотография е толкова философски меланхолична!”. „Философията оставям за трактатите, меланхолията – за поезията” – отговори Цочо.
15.Поезията, която остава, се ражда в усещането за зейнала и безпределна, битийна неприютеност – няма как да я изпълниш, няма как да те побере…
Има поетики, които превръщат предметите в метафори; други – метафорите в предмети.
Дълбокият копнеж на битието се изговаря по различни начини. Понякога е песъчинка в пясъчен часовник, тръгнала нагоре. Друг път е неназовима тъга, огъваща стрелките на часовниците. И в двата случая времето свети в нечий дъх. Понякога прави споделеното видимо и топло, друг път – успява да запали свещичката на елхата… което е едно и също.
Изкуството започва не когато се изговориш докрай, а когато си тръгнеш от своята крайност.
Публикацията е част от програмата на „Школа за литература и хуманитаристика „Глоси“ – 2021/2022, подкрепена от програма „Творческо развитие“ на Национален фонд „Култура“.