Накрая – още един фрагмент от М.К. Мамардашвили, „Литературная критика как акт чтения“ (преводът е мой: В.Д.) – с надеждата, че ако (или когато) влизате в преживяването на литературни критици (или когато четете литературна критика, или „литературна критика“… или когато се опитвате да чуете отговора на въпроса „Защо Рада Барутска не е литературен критик?“ :), ще сте приели тези думи, ще сте тръгнали по пътя на това „Тя е критика на събрата по изпитание, продължение на изпитанието със свои средства (даже ако се получава отрицателен извод за резултата).“… ще сте приели, че „критикуваното“, положено пред вас като текст, може да е част от собственото ви „завършване“, от собствената ви промяна, ще имате смелостта да си позволите да извървите този път (в който не бива да липсват и смелостта да си беззащитен, състрадаващ, в който не трябва да се страхуваш от болката, която той може да ти причини, в който не трябва да забравяш болката, която можеш да причиниш… включително и да не забравяш, че не „истината“ е свята, а способността да се променяш и подкрепяш някого, докато и двамата питате за нея… и още, и още…)
„[…] За мен литературната критика е, първо, разширяване на акта на възприятие, но ограничено от рамките на задачите на това разширяване. Тя не може да излиза отвъд тези задачи. Тя е критика на събрата по изпитание, продължение на изпитанието със свои средства (даже ако се получава отрицателен извод за резултата). И, разбира се, може мимоходом да се влезе във всякакви дебри на естетиката, семиотиката или историческата ученост, теории на света и т.н., но само до някаква граница (която не може да бъде прокарана предварително веднъж и завинаги), защото критиката винаги остава това средство за проясняване. Но и така мястото, оставяно за критиката, е значително. Защото битието никога не се помества в съществуващото – включително и в това, което е получило съществуване чрез силата на литературния текст. То винаги е „изтласкано”, „потопено” по отношение на последния. Великите произведения се отличават именно с това, че в тях има глас, има латентен текст за разлика от видимото съдържание. И критиката е негова неотделима част, начин на живот, намира се вътре в безкрайността на текста (без да дава никога окончателното разяснение), в „тайната на времето”, посветеността на която някога Чаадаев горещо е пожелавал на Пушкин, и донася до нас (при успех, разбира се) фрагменти от тази „неизвестна Родина” (Пруст) – единствената родина на художника.”
