Продължаваме пътуването в този „Амбитус“, с един цитат, в който думата „истина“ е заменена с „поезия“. Както, вярвам, ще видите, това дава възможност да се погледна по друг начин и на „Истината“, и на „Поезията“:
„(Дефиницията на) Поезията, в крайна сметка се оказва чисто и просто показване, че нещо е било, а сега се вижда по друг начин. Това е нейната дълбочинна структура. Дефиницията на поезията, онова което наричаме „Поезията”, е игра с времето. Някакво минало се приписва на някакво настояще и „това е Поезията”. Но тъй като те безкрайно харесват поезията, и много я обичат и смятат, че тя е най-важното, и са готови да дадат живота си, те забравят много просто нещо. Да, поезията може да е всичко, но дефиницията за поезия не може да е истинна. Това е комично. Всичко може да се каже за поезията. Може да трябва да умрем за нея, но дефиницията на поезията, не може да е истинна, защото това би било кръг. Поезията е частично отношение към света. От този капан за тях – литературните теоретици (бел. на В.Д.: тук отново „подменям”, за да стане ясно – – заменям „позитивисти” с „литературни теоретици”) няма излизане. За нас има. Ние ще излезем през съседната врата. Както всеки диалектик, ние можем лесно да се движим, защото не сме се оковали със собствените си окови. Те се оковаха с „Поезията” и после се чудят, защо не могат да разберат какво е поезията. Как ще разбереш какво е поезията, като си я формулирал като основно отношение. Излиза, че аз няма как да разсъждавам за нея, защото разсъждавам неистинно. Ако дефинирате триъгълника, през триъгълника, какво ще ми кажете? Ще ми кажете: „Ти си кретен!“. Но има в света отношение извън минало и настояще. Има стратегии да се мисли по друг начин. Не да се приписва минало на настояще и да се обявява това за последна инстанция.”
Разбирате ли какво се случва? Този „мисловен експеримент” (освен цялото разбиране и перспектива за мисленето на „света и човека”, за човешкото и „научно мислене”, която ни дава „оригиналния текст”) ни дава нова перспектива на мислене за поезията. Разбира се малко са фанатиците, напълно заслепените, които ще при-„видят” поезията като основно отношение, изграждащо света (като при-виждането на истината за такова). Аз ви предлагам обаче друг път и мисля, че именно той е „продуктивният”, пораждащият ново. Ако се откажем да мислим поезията през опитите за нейното „дефиниране”, през опитите да посочим нейната „същност”, която я прави „истинна”, ние няма да се откажем от нейната значимост – ще дадем шанс на нея и себе си да не възпроизвеждаме непрекъснато това, което вече е било. Дефиницията, (или „научното определение”) настояването за „крайно основание”, посочването на „същност” е вкопчване в повторението, оковаването в повторимост. (парадоксалното е, че поезията и” литературното” изобщо в цялата епоха на Модерността, а и днес, биват мислени като „приносни” само когато „казват нещо ново”… и това в „същото време”, в което не престават усилията да бъдат сведени до повторението, повтарялото се вече) Същото прави настояването ни – вън от науката– да намерим „собствената дефиниця на поезията”. Връща ни, фиксира ни към миналото, включително към собственото ни минало.
Има още нещо важно – настояването за крайна, пределна яснота на посочването на същността на поезията парадоксално се оказва отново и отново не опит за доказването на нейната значимост (като какъвто се „вижда”), а точно обратното – доказателство, че този начин на мислене (и живеене, бих добавил) на поезията е признание за нейната незначителност в света. Защото какво друго освен такова признание е доказаното – тя не е успяла да „направи този свят по-добър”. Признание за безсилие. (и последваща „нужда” от обяснения защо нещо толкова фундаментално важно се е оказало безсилно)
Аз не искам такава съдба за поезията. А вие?
Затова през цялото време ви предлагам мислене за и на поезията през една различна „гледна точка” – такава, в която погледът ни удържа отговора на въпроса „защо нещата се повтарят”, докато разчита отговора на „и защо, щом се повтарят и са се повтаряли с векове, се променят”. И ако си спомним, че тази гледна точка (съдържаща се и в някои от моите лекции) ни води през друго разбиране за човека, обществото, „човешкото”, друго обяснение на „Как са възможни?” (и на това „Как сме станали възможни самите ние – като „човечество”, но и като индивиди, уникални индивидуалности?”) именно през едно възможно обяснение на онова, което е било, за да направи възможно това, което е, ако си спомним, че това ни дава възможността за очертаване на границите на възможното през възможността за промяна, ще получим друга, мисля вдъхновяваща, перспектива: онази, в която поезията се оказва възможност за индивидуална промяна и за промяна на „света като цяло”. (и няма значение дали ще е „част от възможността” или нейно „ядро” – въпросът е, че самата възможност може да се превърне в свят).
