Школата

„Подредбата на стихотворенията в една книга може изцяло да променя нейното възприемане. Нейния разказ. Внимателната работа над реда полага пред пътя на книгата възможността за успешна среща с тези читателски групи, на които искате да говорите. Но и предполага, изисква вашата готовност и яснота кому и какво искате да кажете. В „изживяването” на книгата „спонтанността” е само на страната на читателя. Успехът – в това читателят да не усети, че неговата спонтанност е внимателно „водена” от вас (и/или редактора на книгата). А ако вие, тръгвайки към издаването на своя книга, нямате яснота по споменатите нейни – на работата и книгата – „изисквания”: потърсете си наистина добър редактор. Такъв, който ще провокира „очевидностите” ви, който ще ви кара отново и отново да преминавате отвъд „така ми харесва” с простичкото, но вбесяващо „Защо?”, и ще ви подкрепя по пътя отвъд „беса”… или „демоните”).“.

(Фрагментът е от първия „пакет“– за първия месец – от текстове, аудио и видео, предназначени за „самостоятелна подготовка“, които участниците в Школата получават …)

Continue reading „Редактирането“ →

(интервю на Ренета Бакалова с Етгар Керет)

Всички Ваши книги пораждат близост у читателя. Дали е трудно да се пише, когато се влага толкова много интимност?

Човек пише от някакъв вътрешен стремеж и за мен това, което изпитвам, е желанието за интимност, така че би ми било много по-трудно да пиша по какъвто и да е друг начин. Наскоро бях в Япония, говорих с един човек по повод начина ми на писане и казах, че когато съм в метрото винаги се оглеждам и гледам кой е най-приятния човек, върху когото бих могъл да седна. Защото някои хора миришат, някои не изглеждат добре, и защото е голяма навалицата, ако ми се наложи да седна: върху кого бих седнал. Ако се срещна с теб или с Манол в метрото и ти кажа директно – „Бих искал да седна върху теб“, ще се създаде някакъв много непохватен момент, но въпреки това искам да намеря начина да го кажа и начинът е като пиша разкази. Защото в разказите нещата не се казват директно, а директно не мога да кажа тези неща. Това разбира се е метафора.

Continue reading „Етгар Керет: Мисля, че ролята на писането е, без да изкривява действителността, да намери в нея онова, което очовечава.“ →

(разговор на Цруя Шалев с Ренета Бакалова)
  Ц.Ш. – „Любовен живот”: заглавието е доста иронично, защото това не е сладка романтична история. Това е историята за една обсесия, за една млада жена, която е напълно изгубена, изгубена в семейната си история, във вътрешните си конфликти. Когато среща този възрастен мъж, който е приятел на нейните родители , тя веднага е привлечена от него по един начин, който е почти болен. Мисля, че сложността на нейната личност и на взаимоотношенията прави тази история напълно различна от жанровите булевардни еротични романи. Освен това любовните сцени в книгата са пълни с амбивалентни емоции – героинята не търси радост, тя търси отговори. Еротичните сцени за мен са много важни, много сериозни. Намерението не е да създам удоволствие на моите герои или на моите читатели, а да ги накарам да мислят.
Continue reading „Цруя Шалев: Не мога да създавам удобни пътеки за героите си“ →

Ренета Бакалова разговаря с Жорди Галсеран

Кое е това, което ви омагьоса в театъра?    – За мен театърът винаги е бил въпрос на любов, на привързаност. Continue reading „Жорди Галсеран: Изкуството придава смисъл на живота“ →

1. За „Спонтанността и „Истинската поезия”

Поезията, която си задава въпроси, не е „по-малко” поезия, задаващият си етически въпроси поет не е „по-малко поет”.

Можем да подложим на съмнение горното само ако допуснем, че поезията ( „Истинската”) е спонтанност на изговарянето на по един или друг начин дошло до автора – или „извиращо” от „вътрешността” му съдържание. Дори без да се надсмеем чрез посочването към най-често изригващото или изливащо се от всяка вътрешност, това твърдение предполага няколко „скрити” допускания, които или не могат да бъдат доказани, и/или е важно да си дадем сметка за тях:

1. Това твърдение поставя автора, който го споделя, в нетърпимо апологетична и самовъзлюбена позиция – ако той, именно той е избраният да изговаря спонтанно истинската поезия, то значи е върхът на Творението, следвало неотклонно пътя до въплъщението си в именно тази персона. Ако пък той безкритично изговаря тази „норма” (за съществуващата „Истинска поезия”, която бива „дадена” само на избрани, се поставя в позицията на съвременник на тези, които могат да прозрат наличието на такава поезия, на такава норма – отново апологетика. И дори твърдението – има и такова – че „развитието” на Поезията не е от „нисше към висше”, а непрестанен упадък, апологетиката е отново налице: твоят ум се е оказал в състояние именно в този момент, именно твоят, да прозре този „Вселенски закон”… (това отново е и заявка за властова позиция – чрез претенцията за обозримост, видимост на „Истината” чрез про-зрението…)

Continue reading „„Бележки на „Редактора”“ →

Дори не правила, а нещо като скрити истини

1. Гледайте писането да ви носи наслада. Писателите обичат да повтарят колко е труден работният им процес и колко страдания им носи. Лъжат. На хората не им е приятно да си признаят, че печелят хляба си с нещо, от което изпитват искрено удоволствие. Писането е начин да живееш друг живот. Много други животи. Животите на безброй личности, които никога не си бил, но са напълно твои. Всеки път, когато седнете пред страницата и се опитвате да пишете – дори да не успявате, – бъдете благодарни за възможността да разширите обсега на вашето съществуване. Голям е кеф. Страхотно е. Велико. И не позволявайте на никого да ви убеждава в противното.

Continue reading „Етгар Керет: Десет правила за писатели“ →

   Интервюто, което Джефри Мур даде за неговия роман „Клубът на изчезналите видове“(„Жанет 45“, преводът е на Милена Попова) пред Георги Гаврилов:
   – Казвам „Добре дошъл” на Джефри Мур. Изминали сте дълъг път, за да стигнете до София, дълъг ли беше пътят до „Клубът на изчезналите видове”? Continue reading „Джефри Мур за изчезващите видове в литературата“ →