Школата

„Да бъдеш искрен“ в изкуството не означава нищо. В изкуството искреността не е индулгенция, а присъда. Да бъдеш просто – дори и с уговорката „докрай“ –- искрен, означава да изговориш моментното виждане на съдържанието си. Да го изговориш иззад всички завеси, маски, условности, вместо да ги разкъсаш, отхвърлиш, разобличиш.

Изкуството започва, когато си безжалостен със своята искреност. Когато успееш да се отдалечиш от нея, от себе си и надзърнеш зад воалите. Без да присвиваш очи – нито от умиление, нито с желание да размиеш образа, за да не реже сетивата ти. Изкуството започва не когато се изговориш докрай, а когато си тръгнеш от своята крайност. Когато осъзнаеш (или направиш видима „инстинктивно“ истинската история на своето „аз“) своята произведеност от света, който живееш, приласкаеш митовете му/си и им се присмееш или поклониш, като на – вече – чужди и „външни“ (има време да живееш в тях – цялото време на твоя живот… Но времето на изкуството не е за живеене, то е за създаване на живот. И време).

Continue reading „Да бъдеш искрен“ →

Със сигурност всеки от вас може да цитира хиляди твърдения за „дълбоката” взаимовръзка на „вечност” и „изкуство”, за взаимните им „прониквания”… и колко рядко в този списък се е появявал въпросът за това как бива мислена „вечността”. Коя „вечност” изговаря изкуството? Тази на Античността (предизвиквала главоболия на цяла плеяда блестящи умове – „Тук е Родос!..”: забелязвате ли как „спонтанно” се появява „блестящи”… и то за умове от време, в което „Знанието”, особено „истинското” съвсем не е мислено сродно със светлината – които са се опитвали да я о-предел-ят, мислена през полиса-свят), тази на Елинизма или сложните отношения на християнската представа за вечност (не една – представата – и също „подложена” на пространни тълкувания), вечност „включваща” в себе си „божественото” или „излъчвана” от него?.. И още, и още… Няма да навлизам сега в интересната динамика и взаимовръзка на о-писанията на вечността със самоописанията на човешкото същество в отделни „етапи” на историята („Тук е Родос!” . забелязвате ли как „етапи” скрито твърди, че историята е движение, което има посока, цел, начална и крайна точка… а колко нова е тази представа…), няма да ви измъчвам със сложните взаимоотношения на „време” и „вечност” (и за пореден път с различните начини, по които времето е живяно и се живее…).

Continue reading „За вечността и изкуството“ →

„В прикачения файл ви предлагам втори фрагмент от „Вълните на настоящето“, чиято цел е „формулирана“ в началото на самия запис…

http://mediabg.eu/new/Waves-1-2.mp3

В края на тази част от пътя ще фиксирам само няколко „опорни точки“, които бихте могли да използвате за „координатна система” на пътуването си:

Онова, което мислим като „себеизразяване”, се оказва „представителство”.

Нашата „особеност” – олицетворена принадлежност.

Универсалната свобода – пълна лишеност…

Continue reading „За „Вълните на настоящето“/2″ →

1.

Ученият (въ-плътената рационалност) стои на ръба на „сега” и черпи ресурс от „така е било”, за да изпълни със собствения си обем всяко възможно „така ще бъде”; да го подреди, структурира, да го конструира като „всяко възможно пространство”, като подреден Универсум, като у-топия, в която мислимото и неподатливото битие ще се слеят, описани и посочени като вътрешни органи на неговия дух… Храни се с време, превръщайки го в История, за да маркира нови територии… Посоченото е явено, всяко възможно явяване е посочване… историята е поредица от из-явяване на фактите, превърнати във въплъщение на координати в мрежата на универсума…

Поетът стои на ръба на „сега”, поглъщайки пространствата на бъдещето: неговото „така ще бъде” черпи ресурса си от превръщането на всяко възможно пространство, запълнено с минало битие, в част от неговото тяло, от неговата история. Той излъчва времето от себе си, поставяйки „тялото” си („странно”-то си тяло, пътувалото си тяло, описалото границите на света тяло) като предел – универсумът вече е описан като утопия в живота на това тяло и може да бъде разширяван само във времето. Историята е чудо, явяване на неочакваното (отклонение, явеното въпреки и вън от всяка мрежа), спонтанно сътворение (което, обаче, черпи енергията си от миналото на изживени про-странства, от житието на пораждащото тяло…)…

Continue reading „Две „фигури““ →

Как мислите – защо Цочо Бояджиев, великолепен философ и историк на философията, не философства в своята прекрасна поезия?

Не използвайте в поезията си философски понятия и теми, не ги превръщайте във философеми – никога видимо.

В 99,99% от случаите, в които някой го прави, наистина знаещите виждат безкрайно ясно, че някой говори за нещо, което не разбира, което не познава, не знае. Дори и да знаете, да сте вложили десетилетия в образоване и мислене – не го правете:

„Поетът говори не за това, което знае или вече е, а за неговите граници. Поезията е глас от границата на познатото”.

Continue reading „Още една „Бележка на редактора““ →

Ето още един фрагмент за слушане, част от следващия „кръг“ – разказът „Пътят към книгата“ на Георги Гаврилов:

http://mediabg.eu/new/Georgi_Gavrilov.mp3

Continue reading „От „Пътят към книгата““ →