Школата

Поезията не е „реторическа фигура”, като каквато я показват множество нейни определения. Не е определен, нормиран начин на работа с езика. Тя е „идеологическа фигура”. Тя е онзи специфичен процес на раждане на „идеология”, правеща възможно продължаването на съществуването на „счупения” свят. Тя е разновидност на онова фино и незабелязвано „слепване” на вече съществуващото, което иска да са възпроизведе, с отсъстващото, което прави бъдещето на съществуването възможно. И отново напомням, че тук не говорим за „големите идеологии”, онези систематизации, които обикновено мислим през тази дума. Говорим за ейдосите, появяващи се сякаш от нищото (които обаче се „оказват” бъдеще), за „идеите”, запълващи всеки празен такт на битието.

Ученият (въ-плътената рационалност) стои на ръба на „сега” и черпи ресурс от „така е било”, за да изпълни със собствения си обем всяко възможно „така ще бъде”; да го подреди, структурира, да го конструира като „всяко възможно пространство”, като подреден Универсум, като у-топия, в която мислимото и неподатливото битие ще се слеят, описани и посочени като вътрешни органи на неговия дух… Храни се с време, превръщайки го в История, за да маркира нови територии… Посоченото е явено, всяко възможно явяване е посочване… историята е поредица от из-явяване на фактите, превърнати във въплъщение на координати в мрежата на универсума…

Поетът стои на ръба на „сега”, поглъщайки пространствата на бъдещето: неговото „така ще бъде” черпи ресурса си от превръщането на всяко възможно пространство, запълнено с минало битие, в част от неговото тяло, от неговата история. Той излъчва времето от себе си, поставяйки „тялото” си („странно”-то си тяло, пътувалото си тяло, описалото границите на света тяло) като предел – универсумът вече е описан като утопия в живота на това тяло и може да бъде разширяван само във времето. Историята е чудо, явяване на неочакваното (отклонение, явеното въпреки и вън от всяка мрежа), спонтанно сътворение (което, обаче, черпи енергията си от миналото на изживени про-странства, от житието на пораждащото тяло…)…

Няколко акцента от казаното от Фристо Фотев, които използвахме в „Школата – следваща стъпка“ в модула ни Magister Dixit:

„Това, което ще направя, ще прилича на мен… Тестовете сами се правят в мен… Сега ще излезе един текст… От юношеските години не съм изпитвал такова удоволствие – да позволиш, без никакво насилие, нещата сами да се правят, думите да се правят в теб. Нещо, което много прилича на твоя автентичен живот. Личен живот, нещо, което се създава в тоя миг, нещо, в което присъства мига на съзиданието. Тоя творчески, истински творчески момент, който не е възможно да не отекне в хората, които са с мен и срещу мен.“.

Точно преди година, почти в началото на нашите занимания в „Школата – следваща стъпка“, в това наше пътуване в модула „Пътят към книгата“, обсъдихме думи на Иван Динков. Днес, в рамките на „поддържащите“ наши срещи, ви предлагаме да чуем още негови думи: